"Екзистенциално" за пропастите в нас и извън нас


В.М.: Здравейте, аз съм Виртуалия Магаркина, а вие сте с предаването "Екзистенциално" по КроксиТВ. Днес съм поканила софийския бохем, състезателен шофьор в свободното си време и, когато няма какво друго по-приятно да прави – фронт-енд дивелопер, Найден Георгиев, за да ни сподели възгледите си за пропастите във всякакъв смисъл – географски, житейски, и прочие.

Н.Г.: Ох, дано успея, защото още ме боли глава от вчерашното препиване.

В.М.: Найдене, говорейки за началото на песента "Сбогом, моя любов", ти казваш, че имаш усещането, че цял живот вървиш към пропаст, а все не успяваш да стигнеш до нея?

Н.Г.: Точно така, и през годините съм се чудил защо не мога да стигна до нея. Мислил съм си за това: дали защото тя е прекалено далеч, дали защото тя ме избягва и постоянно се отдалечава от мен, дали защото софийските улици са все задръстени и затова не мога да стигна до моята пропаст. И после ми хрумна една щура мисъл - ами ако моята пропаст е вече заета от друг човек или други хора? Ако се окаже, че има повече пропасти, отколкото има вървящи към пропаст? А може би няма такова нещо като голямата пропаст, може би просто ние всекидневно пропадаме в малки пропасти, измъкваме се от една, после пропадаме в следващата, след време се измъкваме и от нея, после падаме в трета и така нататък, и така нататък, цял живот. И ето вижте аналогията с материалния свят: дупките по софийските улици, в които автомобилите ни непрекъснато попадат, измъкват се от една, за да попаднат в следващата, от коята пак да се измъкнат, послед да попаднат в някоя друга, и така нататък, цял живот едно и също повторяемо пропадане и последващо измъкване.

В.М.: Но откъде тази привлекателна сила на пропастта? Тя ни засмуква като черна дупка, така ли, или ние я търсим, водени от необясним вътрешен копнеж по нея? Не всички от нас се стремят към нея, мисля си, че има хора, които са сякаш имунизирани срещу омайната песен на пропастта, или може би те просто не я чуват?

Н.Г.: На мен лично пиенето ми помага да спра да търся пропастта, поне временно.

В.М.: Значи ти я търсиш някъде навън, тази пропаст? А пропастта затворена вътре в нас, има ли такова нещо?

Н.Г.: Това е интересен въпрос, и аз съм мислил по него. Ако пропастта е вътре в нас, а знаете, че пропастите са абсолютна празнота и трябва да са изключително леки, то тогава защо ни тежи там нещо вътре? Дали нещо друго, нещо много по-тежко има вътре в нас, което усещаме като тежест? Дори така да е, евентуалното присъствие на едно такова тежко нещо не изключва заедно с него да носим в себе си и една пропаст, която има пренебрежително тегло и не се усеща като тежест.

В.М.: Много интересни въпроси на съществуването засегнахме с теб, но се страхувам , че няма да ни стигне времето да говорим по тази почти необятна тема. Найдене, какво би пожелал на нашите зрители на сбогуване?

Н.Г.: Пожелавам им да не пият шофирали и най-добре никога да не научат значението на думата "пропаст".

В.М.: Дано, дано, Найдене. Довиждане и от мен, Виртуалия Магаркина, драги зрители, и аз ви пожелавам на пътя ви да не се изпречват пропасти...нямам предвид дупките по софийските улици.


 
^ Нагоре ^